Както си вървях видях ледената пързалка беше 19:00 часа.. беше тъмно и красиво навсякъде имаше лампички, който осветяваха. Тук там се намираше човек да се разкарва с приятел, приятелка.. Та така аз си платих входа и обух кънките. Още от малка обичах да се пързалям.. направо обожавах. И когато стъпих на леда кънките потеглиха напред. Пързалях се бавно и се въртях в кръг. Обиколих няколко пъти и се спрях за минутки погледнах гледката и после отново започнах да се пързалям из леда.
Студеният вятър галеше лицето на Съншайн.Наоколо бе тъмница обаче стотиците малки лампички освежаваха душата и я караха да се чуства прекрасно. Кафеникавата коса на момичето се вееше а очите и' палаво припкаха по табелките наоколо. Видя тази която търсеше. Малка дървена табелка която гласеше “ Ледена Пързалка “. Съншайн затича на там и пред очите и’ се разкри безкрайна ледена повърхност. Момичето се усмихна и се доближи до гишете. Нае си чифт обувки и ги нахлузи със скоростта на светлината. Блъсна едно момче пък после две момичета но накрая се добра до пързалката в достатъчно добро състояние че да кара. Лека плъзна пързалящите обувки по леда и не след дълго се натърти като падна. Оправи си дрехите но през това време отново се презими не толкова елегантно на леда. После някакво момиче се домъкна до падналата Съншайн и и’ подаде ръка. - Хей , благодаря! - усмихна се момичето докато олови ръката и’. Изправи се и отново си оправи дрехите които вече се бяха вледенили. Запързаля се до близката ограда и се хвана за да не падне на земята за трети път. - Пак благодаря , много съм непохватна ... - усмихна се и се размя момичето и погледна “спасителят” и’.
Карах си аз кънките и забелязах момичето което се задаваше. Падаше ставаше, но на 2-рия 3-тия път аз и подадох ръка тя ми се усмихна и ми благодари. Аз също и отвърнах със лъчезарна усмивка. Личеше си, че не е стъпвала на лед от отдавна.. Момичето тръгна към оградата и за малко да падне и каза: - Много съм непохватна... А аз й се засмях и й отговорих: - Нищо.. нормално е .. от кога си на леда? Докато чаках отговора и отново се пързулнах наоколо.. Пързалях се и си тананиках. След пет минути отидох при нея, а тя бе готова с отговора си.
-Ох , ами попринцип аз карам от доста отдавна просто .. ъм претърпях катастрофа и .. - прекъсна се сама момичето защото не искаше да си спомня за катастрофата. Още сънуваше кошмари от нея. Още я преследваше как колата потъваше а тя не можеше да слезе. Водата идваше до шията и’ после до носа а накрая я заля. С мъка бе отворила вратата и тъкмо преди да изгуби съзнание успя да излезе. Но в колата си бе наранила ужасно крака и доста време не можа дори да се изправи. Мъка заля съзнанието на Съншайн и се опита да блокира всичките тези неприятни спомени че да не припадне точно тук и да я смачка някой с кънките си. Вместо това се завъртя и седна на стола. - Е ами ти? От колко време караш?
- Още от малка карам кънки.. владея ги добре.. Усмихнах се и се завъртях няколко пъти. И след малко пързаляне седна до момичето и каза: - Ами разкажи нещо за себе си,, !? След това погледнах напред към прекрасната гледка и започнах да си спомням как е било преди години. Нямаше много разлика, но преди беше пълно с хора и пътя и смеещи се деца.. а сега беше пусто като в пустиня. Това ме разстройваше, защото си личеше че са останали малко хора който обичат да се разкарват.